Добрин Добрев
Пролет 2021 . Чел съм тази брутално добра книга.
“Крехко равновесие “-Рохинтън Мистри.
Буквално те залива. Вълната. Не си подготвен. Усещаш мириса на тъгата и отчаянието. На страха , и тихо се оттегляш в себе си.
Не можеш да спреш ,вкопчваш се във всичко, което обичаш, не пускаш спомените, нито вечерите с любими хора или онзи момент когато децата те гледат с широко отворени очи получили така желаните подаръци.
Вкопчен те заболяват ръцете. Стиснали края на масата , кокалчетата са побелели, представата за човешки врат е пронизваща.
Тази книга изтръгва души.
Ей така. Спокойно. Без да бърза. Политнали те се сбират и се намират сякаш тъкачи съединяват нишки от съдби.
Болката по страниците на моменти е неописуема. Поднесена с лека ръка, ей така сякаш от нищото. Без холивудски драматизъм ,без сълзи.
Винаги ме е привличала Индия. Но днес искам да я няма. Честно.
Не ми трябва тази Индия.
Наскоро една позната с удивителни познания за книги ми каза, че Мистри е написал една приказка и много бързо се четяла .
В приказките няма опустошения. Изгорени семейства несъгласни с кастовото разделение, спящи бездомници заплащаши за мястото си на улицата ,главорези и корумпирани полицаи, безскрупулни политици, продавачи на органи.
Мистри е безмилостен .Много дълго си мислих, че той е писал тази книга с очи напоени от сълзи.
Не мога да си представя да пишеш така за родината, просто заради пари или от омраза.
Тази книга обаче диша бавно сякаш си в края на сухия сезон и чакащ мусоните дъждове.
Четирима приятели.
“Ако времето беше топ плат, щях да изрежа от него всичко лошо. Щях да клъцна страшните нощи и след това да съшия добрите части, за да стане поносимо. И така да мога да го нося като дреха и винаги да живея щастливо. “
Струва ми се , че цялото четене на тази книга би могло да бъде изучавано .Честно .Аз бих избирал ако бях по млад хората на които да имам доверие по това дали са я чели. Самото четене е като дълго пътуване с влак.
Отначало си притеснен
Искаш да се настаниш ,не знаеш какво да очакваш. После четенето те увлича като звуците от движението, постепенно се отпускаш .
Аз наистина дълго няма да чета след тази книга.
Няма как.
Крехкостта е лъжа да мен.
Мистри вдъхновява. Но аз лично бих искал Манек да остане на онзи път водещ към хълма, паднал на колене, а калните му ръце закрили очите и стичащите се сълзи.
Искам облегнат на прозореца в зараждащато се утро, да вижда заснежените върхове, мъглата обхващаща вече долината, да усеща мириса на препечена филийки и пържени яйца, искам Ом и Ишвар да шият с тази усмивка сякаш заковавана на лицата им.
И искам леля Дина вечер да съшива одеяло с остатъците плат, вечно да са там, извън времето, в някаква вселена на покой и вакуум.
Такива книги би трябвало да се четат в младостта. Тогава може би силата им многократно се умножава.
Крехкото равновесие между надеждата и отчаянието. И ние по средата. Съшиващи своите одеяла от късчета радост.
Искам да допълня само ,че книгата е много по докосваща и вдъхновяваща от “Малък живот “ — Ханя Янагихара, която за мен е чутовна като внушение.
